Osaka Nikki

Всяка епоха има нужда от луди глави, които жаждат приключения, мечтаят да открият нещо ново под слънцето и, за добро или за зло, отварят за хората вратите към непознати светове, тласкат в неочаквана посока развитието на цели народи. Но това се вижда впоследствие. Първоначално нещата изглеждат повече от прозаично.
През ХІІІ в. докарани до просешка тояга рибари, селяни, ронини и обикновени бандити намират добър източник за препитание – плячкосването на китайски и корейски кораби; нахлуването в крайбрежни села и градчета, където имало не само храна, но и ценни предмети, които можело да бъдат продадени на японските тържища. Колкото по-гладни били годините в островната държава, толкова повече се увеличавала армията на пиратите в Японско, Жълто и китайските морета. В периода Сенгоку често се оказвало, че селският труд е хвърлен залудо – не само природните сили унищожавали реколтата, но и безкрайните битки на самураите в опита си да наложат надмощието на един или друг клан допринасяли за безпросветната сиромашия. И хората търсели други начини за преживяване.
Остров Цушима се превърнал в убежище за вако, както се наричали японските пирати през ХІІІ-ХVІ в. Островът е разположен точно по средата между о. Кюшю и Корея. Освен това той е добра изходна база за нападение и на китайското крайбрежие. След 1419 г., обаче, пиратите избягвали п-в Ляодун, където китайски наместник пленил около 1500 търсачи на щастие.
Според корейски хроники пиратският флот наброявал около 400 съда. Нападенията им зачестили и станали основна грижа за дворовете в Пекин и Сеул, както и да се казвали по онова време столичните градове. Тогава императорите от минската династия забранили търговията по море и с това дали хляб на многочислените контрабандисти.
Впрочем, конфуцианството по принцип не гледало с добро око на търговията. Затова, въпреки успеха на седемте експедиции на Чжън Хъ, в обществото се надигнал ропот заради неоправдано високата цена, която трябвало да се плати за доставката на луксозни подаръци за господаря на Поднебесната. Рогът от носорог, за който се твърдяло, че има качества на афродизиак, и причудливите животни, сред които и жираф, разбира се внесли оживление в свитата, но възмутили висшите чиновници. Конфуцианството не одобрявало разкоша. Чиновниците се възпротивили на огромните разходи за „разходки” до Африка. Пък и тези пирати... Китай отново се потопил в изолация.
За разлика от европейските владетели, императорът в Пекин не ламтял за нови земи. Той дори не се опитал да измести бенгалските, арабски и персийски търговци от изгодния бизнес. Поради това след известна съпротива било разрешено на португалците да окупират пристанището Макао (дн. Аомън). Скоро започнал толкова изгоден стокообмен, че конфуцианските скрупули постепенно отпаднали и минската династия склонила да отмени забраната върху морската търговия.
Междувременно към армията на пиратите започнали масово да се присъединяват китайци и тя вече наброявала 20 хил. души, разположени на островчета по китайското крайбрежие. Императорът изпратил двама от най-добрите си военачалници, за да противостоят на все по-агресивните действия на пиратите. Активизирали се армиите на Корея и Япония. В борбата се включили и португалците, защото търпели значителни загуби от разбойническите нападения.
На всичкото отгоре европейците продавали стоките си на по-ниски цени от тези, които предлагали вако. Законната търговия се оказала по-доходна и по-безопасна от плячкосването. Пиратството започнало да запада. Последващите политически и военни събития в района го свели до минимум.
Но докато китайската забрана за търговия все още била в сила, португалците се възползвали от появилата се ниша – те монополизирали търговията между Китай и Япония. Средно по четири каравели годишно акостирали в японските пристанища и разтоварвали коприна и порцелан – търсена стока, но дефицитна заради ембаргото. Не след дълго се появила силна конкуренция: все повече джонки на китайски контрабандисти и японски кораби пренасяли товари от едната империя до другата и обратно. Към края на ХVІ в. китайският и японският бряг станали примамливи и за испански, холандски и английски търговци.
Не бих казала, че тази хипотеза е по вкуса ми, но има такива твърдения, че разрастването на морските пристанищни градове, разцветът на търговските центрове се дължи тъкмо на вако. Директно се споменават Сакаи и Осака. Няма да цитирам източника, откъдето узнах това предположение. Предпочитам да го поставя под съмнение.
Говори се също така, че първият европеец, стъпил на японска земя е Фернау Мендеш Пинту. През 1977 г. вице-адмиралът от източногерманските ВМС Хайнц Нойкирхен публикува поредния си труд „Пиратите” (на български език излиза през 1981 г. благодарение на издателство „Георги Бакалов“ — Варна). Ето какво казва Нойкирхен за Мендеш Пинту:

«В началото на XVI век по китайското крайбрежие се появили португалски кораби, чиито екипажи тероризирали мирното население несравнимо по-жестоко от японските морски разбойници. Първите португалски капитани, които вербували екипажите си сред дезертирали от европейски кораби войници, скоро се прочули надлъж и нашир. Те поели от японците традицията да плячкосват по море и суша всичко, що срещнат, изпълнявали я твърде добросъвестно, но я разширили и с гигантски разклонена търговия с роби. Известен португалски пиратски капитан от онова време бил Антониу Фариа, ала най-прочутият морски разбойник през тоя период станал неговият ученик Фернау Мендеш Пинту, който в своите мемоари много живо и пластично описал морския грабеж по онези краища. Пинту бил принуден да напусне отечеството си заради едно престъпление, което извършил в Португалия, и се намирал на португалски кораб на път за Китай, когато го абордирал Фариа. Пинту се присъединил с ентусиазъм към него».

„Автобиографичния роман "Странстване" на Фернау Мендеш Пинту (1509/14-1583), преплитащ разказа за фантастичния екзотизъм на новооткрития Изток с описанието на авантюристичния дух на португалския мореплавател,” е признат за класическо произведение на португалската литература.
Нойкирхен добавя: „Освен португалски, щастието си в Китайско море потърсили и други, особено холандски пирати. Вятърът довял там и флибустиери, а разни околосветски пътешественици използвали благоприятната възможност да попълнят тук своята плячка”.
Нанбан, без съмнение.

Не само Иеясу бил подозрителен към пришълците. И с основание.
Пътят на коприната съществувал от край време. И преди Христа скъпоценности, подправки, благовония, фини тъкани, обагрени в ярки цветове пътували от Азия към аристократичните домове на Европа. След създаването на Арабския халифат търговците от Близкия изток постепенно изтласкват конкурентите си от този бизнес. Те имали знания по навигация и достатъчно плавателни съдове, а морският маршрут бил далеч по-евтин и бърз от изпълнените с лишения и несгоди, подложени на непрекъснати разбойнически нападения и преминаващи през безброй митнически пунктове сухоземни пътища. Възникването на Османската империя прави вековният Път на коприната още по-опасен за европейските търговци. Константинопол пада под натиска на турците през 1453 г. и с това Източната Римска империя престава да съществува. Незабавно в умовете на авантюристите от западната част на Европа се появяват планове за откриването на друг морски път към Индия. През 1474 г. астрономът Паоло Тосканели започва да пропагандира идеята си за предимствата на краткия, според него, морски път, който да замени сухоземния Път на коприната. Колумб взема идеята присърце и обикаля европейските дворове, за да убеди кралските особи да финансират експедицията му. През 1483 г. планът е отхвърлен от португалския владетел Жуан ІІ, макар да има сведения, че кралят бързо е преоценил първоначалното си решение и поканва Колумб да се върне в Лисабон. Така или иначе, Колумб предпочел покровителството на испанското управляващо семейство, на Фердинанд и Изабела. Макар да му били поставени тежки финансови условия, Колумб успял да запали за мисията богати благородници, както и новопокръстени от инквизицията евреи. През 1492 г. флотилията му отплавала към Индия. Открил Америка, както ни е известно. Това е велико географско откритие, но Колумб така и не намерил морския Път на коприната.
Самият Колумб вярвал, че е стигнал до крайбрежията на Китай, Япония или Индия. През 1293 г. Марко Поло се връща във Венеция и разказва приказки за посещението си в Поднебесната. Разказите му са записани в генуезкия затвор от автора на рицарски романи Рустичело да Пиза. Оригиналът на пътеписа не е запазен. В съчинението има много верни данни за Китай и Далечния Изток – за монголската династия, за хартиените пари, за характерни китайски занаяти и за особеностите на китайската кухня. Някои днешни изследователи предполагат, че тези сведения Марко Поло е могъл да получи не непосредствено, а от персийски търговци. Защото в Европа били разпространени достатъчно съчинения, разказващи за пътешествия в азиатските страни и авторът на знаменитата „Книга за разнообразието на света” е имал възможността да използва истории от други източници. Да не говорим пък, че не се знае точно коя е легитимната версия на многотомната творба на Рустичело. Още повече, че географските названия, споменати в книгата, са персийски, а в записаното от рицарския романист няма и дума за йероглифите, за книгопечатането, за чая, за порцелана, за Великата китайска стена - и куп други странни мълчания на Марко Поло. Съществуват, разбира се, обяснения за това премълчаване – например това, че той не бил допускан до бита на китайските си домакини въпреки уважението, засвидетелствано му от администрацията на монголския окупатор. Марко Поло владеел персийски, научил монголски, но е съмнително дали е схванал значението на китайската писменост. Не се знае дали пътешественикът изобщо е бил грамотен. Но в едно Марко Поло е прав - той твърди, че китайското общество има отрицателно отношение към европейските посетители. Сега знаем, че сред китайците било популярно специфично название за европейците - „нанман”, което означава „южни варвари”. Японската транскрипция на думата е „нанбан”. Че христианите изглеждали като варвари в очите на носители на по-древна от западноевропейската култура, е обяснимо. Защо обаче „южни”?
Казахме вече: европейците имали относително точни сведения за Индия, Китай и дори за Япония. Данните за Япония, естествено, не били директни, а почерпани от китайски източници. Едва през ХV в. корабоплаването на така наречения Стар свят могло да прекоси световните океани.

В интернет е много разпространена снимка на два макета, поставени един до друг. Единият макет е на кораб от флотилията на китайския мореплавател Джън Хъ, а другият – на „Санта Мария”, флагманът на Колумб. Разликата в размерите на двата съда е поразителна. „Санта Мария” имала три мачти и дължина около 25 м, а всеки от стотиците „златни кораби” на мюсюлманина Джън бил с девет мачти и поне със сто метра по-дълъг от колумбовата каравела. Злите езици говорят, че най-добрите кораби на Джън са произведени от умелите корейските корабостроители, но това не променя нещата – през Средновековието само в Азия били способни да създадат такива морски чудовища. Дори оправните арабски моряци не притежвали толкова мощна марина и нямало как да стигнат до Япония.
В Европа знаели за Япония и Колумб е имал основания да смята, че е стигнал до този тайнствен остров. Вероятно, новонамерените земи отговаряли на описанията на азиатските брегове на Тихия океан – описания, които били разпространени в колумбова Европа и с каквито разполагал откривателят на Америка.
Португалците твърде бързо схванали, че могат да извлекат полза от заблудата на Колумб. Тъй като кралство Кастилия и Леон притискало от всички страни португалските земи, лисабонският владетел решил да разшири подопечните си територии за сметка на Африка. Папа Николай V с булата си от 1455 г. благословил тези му намерения с условието, че населението на новооткритите и новопридобити земи ще бъде обърнато в христианската вяра, за да бъде легитимно присъединяването към португалската корона.
Не щеш ли испанските крале получили предимство като открили съвсем нов континет и се постарали да покръстят тамошните народи. Португалските управници не закъснели да отвърнат на удара. Предявили претенции към новооткритите земи. Папа Александър VІ, испанец по произход, решил въпроса по соломоновски – новите земи на запад ще са испански, а на изток – португалски.
През 1498 г. Вашку да Гама с помощта на арабски навигатор открил морския път до Индия. След това Педру Алвареш Кабрал, също като Колумб, се отправил към Индия, но през 1500 г. по погрешка открил Бразилия и я подарил на Португалия. После се поправил и този път наистина стигнал до Индия, но по пътя морска буря потопила кораба на Бартоломеу Диаш - откривател на нос Добра Надежда.
Франсишку Алмейда бил назначен за първи губернатор на Португалска Индия, а провинция Гоа се превърнала в изходен пункт за христианизацията на Азия, както и във форпост при елиминиране на арабския монопол върху търговията с ценни стоки. Гоа е португалска колония до 1961 г., когато бива окупирана от индийската армия. Последната голяма вълна европейски заселници в Гоа се случила през 60-те години на миналия век, когато мнозина от членовете на хипи-движението пристигнали по тези земи с надеждата, че ще достигнат нирвана чрез гоа-транс. Диджеите, предпочитащи музикалния израз на тези стремления, станали много популярни и в Япония. В средата на 80-те Цуйоши Сузуки идва в Гоа и започва реализацията на известния си проект „Прана”. Но през 1549 г. отец Франциск Ксаверий се отправя в обратна посока – напуска Гоа на път за пристанището Кагошима на южния японски остров Кюшю.
Ето, така се появили европейци по японските брегове. И за китайците, както и за японците, тези странни люде дошли от юг. Затова им лепнали прозвището „южни варвари”. Те не се хранели с пръчици като цивилизованите хора, а ядели с ръце; не били в състояние да контролират емоциите си и не разбирали смисъла на писмените знаци (йероглифите). Според Ч. Р. Боксер, по този начин японците обяснявали причините за отношението си към европейците като към варвари. От своя страна европейските моряци се държали пренебрежително към народи, които нямат азбука, а използват някакви чертички и точки, за да предават съобщенията си: „Азбука у них никакого нет. Токмо некие вымышленные точки пишут, и тому научены”, недоумява анонимен руски автор от ХVІІ в. в съчинението си „Космография”, където за първи път в руски източник се описва чудатият Япон-остров.

Всъщност, дори годината, в която се родил Иеясу, е забележителна – 1543 г. През тази година Хенри VІІІ се жени за шести и последен път, а седмица по-късно умира Мери Болейн (по-голямата сестра на Ан Болейн - майка на бъдещата Елизабет І). Принцеса Елизабет е в отлични отношения с новата си мащеха и мястото й в реда на наследниците на короната веднага е възстановено.
През лятото Хайредин Барбароса – бейлербей при Селим І, (почти)бивш пират и настоящ адмирал на турския флот, превзема Ница (която по онова време не е френска) и дава възможност на перачката Катрин Сегюран да прояви героизъм като убива турски войник и му отнема знамето. Жената си спечелва вечна слава като изразява презрението си към втрещените нашественици с красноречив жест.
Тъй като Барбароса ІІ е съюзник на френския крал Франсоа І, Карл V Хабсбург – император на Свещената римска империя и крал на Испания под името Карлос І, през есента си го връща на французите като обсажда крепостта Ландреси в Пикардия, но при вестта за настъпващата армия на Франсоа оттегля войските си.
Балканският полуостров трайно е включен в границите на Османската империя и под сянката на падишаха всичко е тихо и мирно.
През 1543 г. Мартин Лутер публикува последното си съчинение „За евреите и техните лъжи”, което дава повод на съвременни историци да го обявят за теолог на холокоста.
В Тибет се ражда Сонам Гяцо – третият Далай Лама и първият, официално носещ тази титла.
Умират художникът Ханс Холбайн - Младши и астрономът Николай Коперник. Веднага след смъртта на великия учен е публикувано съчинението му „За въртенето на небесните сфери” („De revolutionibus orbium coelestium”), с което започва революция в науката. Не по-малко важно е публикуването по същото време на труда на Андреас Везалий „За строежа на човешкото тяло” („De corpore humani fabrica”), поставил началото на науката анатомия, с което впоследствие хирургът си навлича гнева на католическата църква и е осъден на смърт от испанската инквизиция. Само след застъпничеството на крал Филип ІІ (син на Карлос І) смъртната присъда е заменена с поклоничество в Светите земи, но на връщане от Йерусалим корабът на лекаря претърпява корабокрушение и Везалий умира няколко дни след като е изхвърлен от вълните на остров в Средиземно море.
Пак заради морска буря през въпросната 1543 г. неколцина неизвестни португалци, плаващи от Тайланд към Китай, претърпяват корабокрушение и се озовават на непознат за тях остров. Според някои сведения, португалците били пътници на китайски търговски кораб и акостирането им в пристанище на южния японски остров Танегашима съвсем не било случайно. Двама или трима европейски авантюристи слезли на брега и се отправили на лов за диви гъски. Имали са слука и скоро застреляли първите пернати. Дали е било така или не, но младият даймьо Токитака бил силно впечатлен от мушкетите (известни и под английското си наименование „аркебузи”). Говори се, че изкупил всичките пушкала, които европейците носели със себе си. В Страната на изгряващото слънце оръжията били наричани и „танегашима” по името на острова, където за първи път се появили на японска земя. Не че японците не познавали огнестрелните оръжия – търговските им връзки с Китай по онова време били доста развити, а китайците имали традиции в тази област. Но механиката на европейските пушки била много по-усъвършенствана и това правело употребата им ефикасна. В размирния Сенгоку-период мушкетите бързо се сдобили с популярност сред враждуващите сили на японските велможи. Скоро започнало производство на огнестрелни оръжия по португалски образец. Център на тази промишленост станал град Сакаи – търговското пристанище, което днес се намира в границите на Осака. Барутът бил предимно от внос. Бойната тактика на Нобунага и Хидейоши успешно включвала използването на мушкети в ключови за крайната им победа битки. Познавачите на проблема дават за пример филма на Акира Куросава „Кагемуша”, в сцена от който се вижда как в битката при Нагашино мускетарите на Нобунага напълно унищожават елитната пехота и кавалерия на клана Такеда. Тази победа демонстрира предимството на огнестрелното оръжие и води до реорганизация на японската армия. Постепенно всички пълководци правят мускетарите основна ударна сила на своите армии. Да не забравяме обаче, че докато траела битката при Нагашино, времето по изключение било сухо въпреки дъждовния сезон. Възможно е тази подробност да е посяла зърното на скептицизма в съзнанието на Иеясу що се отнася до европейските технологии.
По ирония на съдбата днес на о-в Танегашима е разположен един от японските космически центрове.

Парадоксално, но размириците през ХІV в. поощрявали търговията - армията се нуждаела от доставки на храна, оръжие и пр. Възникват редица търговски съюзи, които разбира се плащали на влиятелни личности и организации срещу закрила. Установени били тесни връзки между търговците и манастирите - често пазарите се разполагали върху земя, собственост на религиозна организация. Търговците използвали покровителството на манастира, за да развиват и друга дейност - не съвсем законното лихварство. С централизирането на феодалната бюрокрация след 1600 г. ролята на търговските съюзи силно запада, а заедно с нея - и съсловието на привилегированите едри търговци. Още повече, че през цялото време данъчните, митнически и всякакви други такси непрекъснато се увеличавали и това никак не съдействало за развитието на търговските отношения. Засилвало се теглото и на селяните. Освен че влачели тегобите към господаря, те били нападани от болести, бедствия, глад. Към края на шогуната Муромати зачестили масовите бунтове. Бакуфу (правителството на шогуна) обявявало данъчна амнистия в особено кризисните моменти. Това показва колко слаба се чувствала централната власт. Страховете в столицата се подклаждали и от факта, че в размириците дейно участие вземали полуселяни-полувойни, които били готови да се присъединят към всеки конфликт. С времето броят им силно нараснал и много феодали с охота наемали такива бедни самураи – станало на сметка.
Множеството въстания довели до промени в социалната структура на обществото. Вместо вярност към главата на клана, хората били все по-склонни да показват преданост към главата на семейството. Клановете се разпадали и семействата, които ги съставлявали, все по-често влизали в сблъсъци помежду си.
Семейството вече не можело да разчита на закрила от клана. Ставало ясно, че е необходима консолидация на всички ресурси, за да може семейството да си извоюва авторитет, който автоматично се пренасял върху всичките му членове. Вече било неразумно да се разпилява натрупаното благо като се поделя между всичките деца - нали дъщерите ще отнесат своя дял в друго семейство. Няма как ролята на жените да не се промени рязко – щом са лишени от наследство, те нямат вече това значение като в миналите времена. Жената останала в подчинена позиция.
Но и синовете не са равнопоставени. Появява се обичаят на специфично японското първородство – не първородният, а най-благонадеждният син получава всичко. Останалите трябва да работят, за да увеличат богатството на наследника, защото това повишава обществената значимост на цялото семейство. Някой би казал, че подобна система превръща ненаследяващите синове в слуги, а дъщерите – в робини.
Ако няма момче, което притежава способностите да стане опора за всички, бащата ще осинови подходящ, най-често свързан с кръвно родство, юноша. Случвало се, осиновеният отдавна да не е юноша, дори да е забравил детските си години. Случвало се, осиновеният да е по-възрастен от осиновителя си.
Семействата се обръщали за защита към някой могъщ войн (например, губернатора). В групата от семейства, които били закриляни от този губернатор (сюго) влизали хора без родствени връзки. Длъжност на сюго била да осигури благоденствието на всички в рамките на владенията си. Затова никой глава на семейство нямал право да назначи наследник без благословията на господаря си - иначе току-виж, част от земята на някое семейство попадне в ръцете на семейство с друг покровител. Естествено, трябвало и браковете да бъдат строго контролирани.
Елементарни решения се вземали само след серия съгласувания и изчакване на разрешения. Единствената ситуация, в която човек имал свободата да прояви воля и съобразителност, останала битката, войната. Литературните съчинения се изпълнили с горестни размисли за изгубената хармония в света, за появата на безброй парвенюта, хора от нисшите класи, които си пробиват път с груба сила и безпардонност. Явлението получава името гекокуджо, което буквално означава „младшите вземат връх над старшите”. Много нови семейства разширили земите и влиянието си и започват битки помежду за установяване на надмощие. Кацумото Хосокава и Созен Ямана десет години (от 1467 до 1477 г.) разоряват столицата Киото и околностите й в битки помежду си и в надпревара кой пръв ще успее да постави централната власт под собствен контрол. Разкошните аристократични домове постепенно биват преустройвани в непрестъпни крепости за защита от непрекъснатите набези на противостоящите си войски и обикновени грабители.
Нито един от двата рода не успял в начинанието си. Но войната Онин между тях отворила възможност на всеки да си опита късмета. Звездата ту на едно, ту на друго семейство изгрявала, то ставало всемогъщо, управлявало хиляди съдби – и внезапно тази звезда залязвала, фамилията изчезвала от хрониките. Даже кланът Ашикава се разделил на две в спора за наследство и страните заели страна във войната Онин.
Впрочем, според шогуна размириците не били негова работа. Осмият шогун от рода Ашикага – Йошимаса, прекарвал времето си в четене на поезия и други културни занимания, както и в подготовка и строителство на Сребърния павилион, който трябвало да съперничи по великолепие на Златния. Впрочем, тъкмо Йошимаса забъркал кашата, дала повод за войната Онин. Понеже Йошимаса нямал деца, през 1464 г. осиновил по-малкия си брат Йошими и го обявил за наследник. Не щеш ли, на следващата година се родил Йошихиса – роден син на шогуна, и положението на Йошими станало доста неопределено. Родът Ямана се заел да защищава правата на Йошими, а Йошимаса намерил съюзници в рода Хосокава за желанието си да остави шогуната на малкия Йошихиса. Щом закрепил положението на сина си, Йошимаса се дезинтересирал от войната.
По-късно Йошимаса забърква и други каши около наследството си – след като Йошихиса поотрасва, баща му се оттегля от властта и се замонашва. Но младият шогун загива на бойното поле. Йошихаса се връща на престола и отново осиновява роднини, за да се подсигури с наследник. Отначало осиновява Йошитане (син на Йошими), който управлява от 1490 до 1493 г.; после – Йошизуми (син на друг брат – Масатомо), управлявал между 1493 и 1508 г. След смъртта на Йошизуми юздите на управлението пак попадат в ръцете на Йошитане и той ги държи до 1521 г.
Безкрайните спорове за властта, загубването на контрола върху провинциите, развитието на търговията, което води до замогването на местните първенци и до увеличаване на апетитите им към по-голямо влияние – тия са факторите, обуславящи продължителността на размирните години, така наречения период Сенгоку, започнал с войната Онин и продължил чак до началото на ХVІІ в.
Въпреки това управлението на Йошимаса Ашикага е забележително. Макар че Сребърният павилион (Гинкакуджи) не бил завършен според плана (не бил облицован със сребърни пластини по причина на избухналата война Онин), той останал като образец за архитектурната мисъл по онова време. Сградата е въплъщение на ваби-саби естетиката, търсеща красота в простотата. Смисълът на ваби-саби се заключава в идеята, че само познавачът, тънкият ценител е способен да види красотата, внимателно скрита в обекта, външно неблестящ с нищо. Такива били естетическите възгледи на културата Хагашияма, възникнала по времето на шогуна Йошимаса Ашикага. Част от тази култура са чайната церемония, икебана, изкуството на японската градина, театъра Но, японската школа на Кано в стила суми-йо (рисунки с туш).
Първоначално Сребърният павилион бил предназначен за извършване на чайна церемония, но след като през 1485 г. Йошимаса решава да отстъпи правомощията си на своя син Йошихаса и да се оттегли в дзен-манастир, павилионът става част от храмов комплекс и бива наречен Джишоджи. Смята се, че от тази постройка тръгва традицията на задължително изграждане на токонома в японския дом. Токонома е своеобразен алков или ниша, в която се окачва гравюра, калиграфски изпълнен надпис или специално подредена икебана, понякога – само благовония. В съответствие с ваби-саби естетиката се смята за неприлично да се парадира с умението да се аранжира таконома, затова гостът винаги се настанява с гръб към нишата.
Но периодът Сенгоку има решаващо значение не само за културата на Япония. Изследователите на политическата история го свързват преди всичко с възхода на трима даймьо, изключителни личности, чиято съдба се преплита трагично, но и тримата оставят отпечатъка си върху по-нататъшното развитие на Япония, позиционирало я като уникална държава. Става дума за Нобунага Ода, Хидейоши Тойотоми и Иеясу Токугава. Нобунага бил роден в семейството на дребен военачалник, Хидейоши е син на простосмъртен селянин и само Иеясу произхождал от род от клана Минамото. Всеки от тях притежавал забележителни личностни качества, а съюзът им станал ключов момент в японската история. Едно популярно стихотворение в стила сенрю (нещо като хайку, но с хумористично съдържание и без задължителното наблюдение на природата) описва решителността и жестокостта на Нобунага, дипломатичността на Хидейоши и упоритото преследване на целта от Иеясу по следния начин:
Нобунага: „Ако кукувицата не кука, убийте я”;
Хидейоши: „Ако кукувицата не кука, придумайте я да закука”;
Иеясу: „Ако кукувицата не кука, чакайте докато закука”.

Следващият шогунат, доминиран от рода Ашикага (разклонение на клана Минамото) започва през 1333 г. и се установява в квартал Муромати на имперската столица Киото. Скоро след това император Го Дайго бяга на юг, а шогунът Такауджи Ашикага поставя на престола Комьо. Така започва продължилото до 1392 г. двувластие - разделението на Япония между Северния и Южния двор.
Към 1392 г. разкъсаната на три България води тежки битки със султан Мурад, а в киотския квартал Муромати властва третият шогун Ашикага - Йошимицу. Императорският двор отдавна бил изгубил своя блясък и почти цялата си сила. Но и шогунът вече не успявал да контролира даймьо, които използвали властта си по места, за да заграбят именията не само на дребните земевладелци, но и на столичната аристокрация. Кодексът на самурайската чест се превърнал в обикновен сборник от красиви пожелания. Шогунът бил зает да отстъпва столицата на войските, верни на Южния двор, и после да си връща обратно владението върху собствената резиденция.
А самураите около шогуна, като гледали бляскавия живот на аристокрацията, все по-рядко се сещали за воинските си задължения и все по-често можело да бъдат забелязани по светските събития в Двора. За да си купят подходящи за празненствата дрехи, самураите често залагали доспехите си. Стремежът към подражание на аристократичния стил на живот се превърнал в главна цел за довчерашните страховити войни.
След като през 1392 г. династическият спор бил малко или много преодолян, след като Южният император абдикирал в полза на Северния, Йошимицу закрепил властта на шогуната като единствен закрилник на императора и в страната се възцарил относителен мир, смущаван отвреме навреме от спорадични бунтове и въстания. Формално Йошимицу се оттеглил от управлението и предал титлата на сина си, отишъл в манастир, но на практика продължавал да дърпа юздите в държавата. Той насърчавал развитието на културата, бил почитател на театъра Но и съдействал за разпространението на будизма. През 1400 г. по негова заръка бил построен знаменитият Златен павилион (Кинкакуджи) в Киото. Сградата е издигната в градина, където отначало се намирала резиденция на аристократ от епохата Камакура. Павилионът отразява естетическите възгледи на архитектите в разцвета на шогуната Муромати. Третият етаж е предназначен за молитвено помещение. Стените му са изцяло облицовани със златни пластини, откъдето идва името на павилиона. Това трябвало да подскаже на долустоящите, че шогунът по нищо не отстъпва на императора и му се полагат аналогични почести. Подчинените следват примера на шогуна и според ранга си се стремят на поддържат същия стил на живот. Едно е ясно - предишните критерии за скромна изисканост вече не са на мода. А това изисква и съответното финансиране.
На всичкото отгоре японците винаги са били любопитни към новото и непознатото. Още повече в епохата Муромати, когато старите институции изглеждали толкова скучни и отживели времето си, копнежът по непознатото се превръщал във всеобща мания. Йошимицу искал нови сгради, нови постижения в изкуството, нови украшения. Трябвали му пари. А търговията с Китай носела добри доходи. След падането на монголската династия в Китай, по време на управлението на която само боговете (камикадзе) спасяват Япония от войските на Кубилай, шогунът прави изгодно предложение на минския двор - съвместна борба против пиратите в Японско, Жълто и другите крайбрежни китайски морета. Китайците нямали особена полза от търговията с Япония, но морските разбойници им създавали големи тревоги. Затова те приели японското предложение като предупредили, че японските стоки ще бъдат разглеждани като данък от васална държава. Йошимицу преглътнал националната гордост и приел всички условия. С изключение на едно: ограничението за броя на китайските кораби, които ще акостират в японски пристанища. Не че се възпротивил на тази клауза в договора, просто не я спазвал. Между другото, търговията по море се ръководела предимно от монаси, проповядващи дзен. Разбира се, шогунът и приближените му получавали своя дял от приходите на манастирите; митническите и пристанищни такси били отделно перо за бюджета. Може би заради ползата, която хазната имала от дзен-монасите, при Ашикага дзен-будизмът се превърнал едва ли не в официална религия.
Японските кораби обикновено отплавали под егидата на някой храм, който получавал процент от печалбата. Първото подобно плаване се осъществило още по времето на първия шогун Ашикага – Такауджи, с кораба "Тенрюджи буне". При третия шогун Ашикага потегляли цели флотилии. В японските пристанища товарели мед, сяра, ветрила, лакирани изделия, мечове и други оръжия. Разтоварвали медни монети, желязо, текстил, картини, книги, лекарства. Но срещу стоките си японците обикновено получавали пари. Често представители на влиятелни фамилии пращали на китайския императорски двор подаръци от свое име и получавали подобаща отплата. Японските кораби били големи - с водоизместимост до 200 т, а екипажите наброявали до 100 човека. Нормата на печалба била завидна - в Китай японските стоки се продавали до десет пъти по-скъпо, отколкото на вътрешния пазар.
Това насърчило самураите от западните части на о. Хоншу и от о. Кюшю да избягват военните действия по земите си, да строят пристанища и пътища, водещи до тях. Тогава градчето Сакаи, чиито жители доскоро се препитавали с добив на сол за императорския двор, а през периода на двувластие става важен транспортен възел за външните и вътрешни комуникации на столичната аристокрация, сега се разраства до главен търговски център на страната. Сакаи е причината за възхода на Осака, където се струпали всякакви хора - търговци, снабдители на армията, лихвари. Значението на града нараснало неимоверно. Скоро портът на Осака започва да конкурира главното пристанище, от което досега се водела външната търговия - Хього, междувремено преминало под юрисдикцията на манастира Кофукуджи в Нара. Колкото повече шогунатът западал, толкова повече просперирала Осака. Градът получава редица привилегии, подобни на тези, които в Европа получават свободните градове. Жителите имали някакво самоуправление и известна съдебна автономия, много от тях били войни-ронин.

По времето, когато хан Кардам разбива войските на Константин VІ Исавър край Адрианопол, а после и при крепостта Маркели (дн. Карнобат); когато тия и други загуби стават причина Константин да загуби властта, свален от майка си Ирина; когато тъкмо поради това, че престолът на Византия е зает от жена, папата отказва да признае законността на възцаряването й и за император е коронясан Карл V; по времето, когато главният ковчежник на Ирина прави успешен преврат и взема властта под името Никифор І Геник, а след девет години губи главата си във Върбишкия проход; по същото време на остров Япон започва епохата Хеян. По онова време навсякъде по света всички хроники си приличат - приличат на приказки с добри и лоши герои, с козни и внезапни обрати, и никой не брои труповете. Статистиката се развихря през ХХ век, но до него е още далеч.
А през епохата Хеян (794-1185 г.) се пишат наистина красиви приказки: "Записки под възглавката" на Сей Шонагон и "Генджи моногатари" на Мурасаки Шикибу. Написани са от забележителни придворни дами, които достойно си съперничат по литературно майсторство. Императорският двор станал средоточие на изтънчена култура. Аристокрацията се тълпяла в столицата и представителите й се надпреварвали да демонстрират не уменията си на бойното поле, а майсторството си при създаване на изящни произведения на изкуството.
Епохата Хеян получава името си от тогавашното име на град Киото, където император Камму пренася столицата. По онова време японската култура изпитва силно влияние от конфуцианството. Официален език е китайският. Образованите мъже изучавали главно "китайските науки" (когаку), а на жените не се полагало да владеят йероглифното писмо. Тогава те започнали да пишат с помощта на своеобразна сричкова азбука (кана) и поставили началото на националната японска литература.
Правителството позанемарило функциите си по управление на държавата и се грижело само за увеличаване на бюджетните приходи. Провинцията била оставена сама на себе си. Тъкмо това очаквали местните велможи - даймьо. Първенците в отделните области привличали за съюзници самураите, за да осигурят защита на владенията си. Или просто си създавали собствени войски. Постепенно мощта им се увеличила дотолкова, че започнали да изявяват претенции към централната власт. Надпреварвали се кой пръв да постави столицата под контрола си. Враждата между два самурайски клана влиза в историята. Оттогава, та и до днес, изкуството черпи сюжети от епичните битки между домовете Минамото и Тайра, довели до създаването на шогуната.
Всъщност, родът Тайра също е Минамото - и двата рода са основани от принцове, на които са отказани наследнически права след смъртта на императора. За да се елиминират претенциите им към престола, било решено да получат фамилията Минамото или с други думи: да им се присъди статут на обикновени граждани. Героят на първия японски роман "Генджи моногатари" има точно такава съдба - "Генджи" означава "от рода Минамото". Потомците на принцовете Минамото постепенно се множали, родовете се разклонявали и се обособили отделни кланове, които приели други фамилни имена. Тези, които продължили да наричат себе си Минамото, произхождали от император Сейва, докато родът Тайра водел началото си от наследниците на император Камму.
Между 1156 и 1160 г. самураите Тайра успяват почти да унищожат рода Минамото и да установят диктатура в столицата Киото. По същото време в Европа норманските държави процъфтяват, в Англия от 1154 г. царува Анри Плантаджанет под името Хенри ІІ (вече е отмъкнал съпругата на френския крал Луи VІІ - Алеанор; вж. филма "Лъвът през зимата"); в Германия управлява Фридрих І Барбароса; България е част от Византийската империя, която е в упадък при Комнините; малко по-рано през българските земи са минали рицарите от Втория кръстоносен поход на път за Йерусалим; Юсуф, наречен Саладин, все още няма представа, че ще превземе свещения град и ще прати лекари да излекуват противника му Ричард, наречен Лъвското сърце; някъде по това време се ражда Чингиз хан.
Но през 1180 г. оцелелият Йоритомо от рода Минамото, а по майчина линия - Фудживара, възстава срещу репресиите на Тайра, привлича за съюзник новопровъзглсения император Го Тоба и си разчиства сметките с конкурентния клан. През 1185 г. започва нова ера в японската история - ерата на шогуната. Първият шогун Йоритомо Минамото избира за седалище на правителството си градчето Камакура, близо до днешна Йокохама. През този период се формира съсловието на самураите, а основна религия става дзен-будизма.