Не само Иеясу бил подозрителен към пришълците. И с основание.
Пътят на коприната съществувал от край време. И преди Христа скъпоценности, подправки, благовония, фини тъкани, обагрени в ярки цветове пътували от Азия към аристократичните домове на Европа. След създаването на Арабския халифат търговците от Близкия изток постепенно изтласкват конкурентите си от този бизнес. Те имали знания по навигация и достатъчно плавателни съдове, а морският маршрут бил далеч по-евтин и бърз от изпълнените с лишения и несгоди, подложени на непрекъснати разбойнически нападения и преминаващи през безброй митнически пунктове сухоземни пътища. Възникването на Османската империя прави вековният Път на коприната още по-опасен за европейските търговци. Константинопол пада под натиска на турците през 1453 г. и с това Източната Римска империя престава да съществува. Незабавно в умовете на авантюристите от западната част на Европа се появяват планове за откриването на друг морски път към Индия. През 1474 г. астрономът Паоло Тосканели започва да пропагандира идеята си за предимствата на краткия, според него, морски път, който да замени сухоземния Път на коприната. Колумб взема идеята присърце и обикаля европейските дворове, за да убеди кралските особи да финансират експедицията му. През 1483 г. планът е отхвърлен от португалския владетел Жуан ІІ, макар да има сведения, че кралят бързо е преоценил първоначалното си решение и поканва Колумб да се върне в Лисабон. Така или иначе, Колумб предпочел покровителството на испанското управляващо семейство, на Фердинанд и Изабела. Макар да му били поставени тежки финансови условия, Колумб успял да запали за мисията богати благородници, както и новопокръстени от инквизицията евреи. През 1492 г. флотилията му отплавала към Индия. Открил Америка, както ни е известно. Това е велико географско откритие, но Колумб така и не намерил морския Път на коприната.
Самият Колумб вярвал, че е стигнал до крайбрежията на Китай, Япония или Индия. През 1293 г. Марко Поло се връща във Венеция и разказва приказки за посещението си в Поднебесната. Разказите му са записани в генуезкия затвор от автора на рицарски романи Рустичело да Пиза. Оригиналът на пътеписа не е запазен. В съчинението има много верни данни за Китай и Далечния Изток – за монголската династия, за хартиените пари, за характерни китайски занаяти и за особеностите на китайската кухня. Някои днешни изследователи предполагат, че тези сведения Марко Поло е могъл да получи не непосредствено, а от персийски търговци. Защото в Европа били разпространени достатъчно съчинения, разказващи за пътешествия в азиатските страни и авторът на знаменитата „Книга за разнообразието на света” е имал възможността да използва истории от други източници. Да не говорим пък, че не се знае точно коя е легитимната версия на многотомната творба на Рустичело. Още повече, че географските названия, споменати в книгата, са персийски, а в записаното от рицарския романист няма и дума за йероглифите, за книгопечатането, за чая, за порцелана, за Великата китайска стена - и куп други странни мълчания на Марко Поло. Съществуват, разбира се, обяснения за това премълчаване – например това, че той не бил допускан до бита на китайските си домакини въпреки уважението, засвидетелствано му от администрацията на монголския окупатор. Марко Поло владеел персийски, научил монголски, но е съмнително дали е схванал значението на китайската писменост. Не се знае дали пътешественикът изобщо е бил грамотен. Но в едно Марко Поло е прав - той твърди, че китайското общество има отрицателно отношение към европейските посетители. Сега знаем, че сред китайците било популярно специфично название за европейците - „нанман”, което означава „южни варвари”. Японската транскрипция на думата е „нанбан”. Че христианите изглеждали като варвари в очите на носители на по-древна от западноевропейската култура, е обяснимо. Защо обаче „южни”?
Казахме вече: европейците имали относително точни сведения за Индия, Китай и дори за Япония. Данните за Япония, естествено, не били директни, а почерпани от китайски източници. Едва през ХV в. корабоплаването на така наречения Стар свят могло да прекоси световните океани.

В интернет е много разпространена снимка на два макета, поставени един до друг. Единият макет е на кораб от флотилията на китайския мореплавател Джън Хъ, а другият – на „Санта Мария”, флагманът на Колумб. Разликата в размерите на двата съда е поразителна. „Санта Мария” имала три мачти и дължина около 25 м, а всеки от стотиците „златни кораби” на мюсюлманина Джън бил с девет мачти и поне със сто метра по-дълъг от колумбовата каравела. Злите езици говорят, че най-добрите кораби на Джън са произведени от умелите корейските корабостроители, но това не променя нещата – през Средновековието само в Азия били способни да създадат такива морски чудовища. Дори оправните арабски моряци не притежвали толкова мощна марина и нямало как да стигнат до Япония.
В Европа знаели за Япония и Колумб е имал основания да смята, че е стигнал до този тайнствен остров. Вероятно, новонамерените земи отговаряли на описанията на азиатските брегове на Тихия океан – описания, които били разпространени в колумбова Европа и с каквито разполагал откривателят на Америка.
Португалците твърде бързо схванали, че могат да извлекат полза от заблудата на Колумб. Тъй като кралство Кастилия и Леон притискало от всички страни португалските земи, лисабонският владетел решил да разшири подопечните си територии за сметка на Африка. Папа Николай V с булата си от 1455 г. благословил тези му намерения с условието, че населението на новооткритите и новопридобити земи ще бъде обърнато в христианската вяра, за да бъде легитимно присъединяването към португалската корона.
Не щеш ли испанските крале получили предимство като открили съвсем нов континет и се постарали да покръстят тамошните народи. Португалските управници не закъснели да отвърнат на удара. Предявили претенции към новооткритите земи. Папа Александър VІ, испанец по произход, решил въпроса по соломоновски – новите земи на запад ще са испански, а на изток – португалски.
През 1498 г. Вашку да Гама с помощта на арабски навигатор открил морския път до Индия. След това Педру Алвареш Кабрал, също като Колумб, се отправил към Индия, но през 1500 г. по погрешка открил Бразилия и я подарил на Португалия. После се поправил и този път наистина стигнал до Индия, но по пътя морска буря потопила кораба на Бартоломеу Диаш - откривател на нос Добра Надежда.
Франсишку Алмейда бил назначен за първи губернатор на Португалска Индия, а провинция Гоа се превърнала в изходен пункт за христианизацията на Азия, както и във форпост при елиминиране на арабския монопол върху търговията с ценни стоки. Гоа е португалска колония до 1961 г., когато бива окупирана от индийската армия. Последната голяма вълна европейски заселници в Гоа се случила през 60-те години на миналия век, когато мнозина от членовете на хипи-движението пристигнали по тези земи с надеждата, че ще достигнат нирвана чрез гоа-транс. Диджеите, предпочитащи музикалния израз на тези стремления, станали много популярни и в Япония. В средата на 80-те Цуйоши Сузуки идва в Гоа и започва реализацията на известния си проект „Прана”. Но през 1549 г. отец Франциск Ксаверий се отправя в обратна посока – напуска Гоа на път за пристанището Кагошима на южния японски остров Кюшю.
Ето, така се появили европейци по японските брегове. И за китайците, както и за японците, тези странни люде дошли от юг. Затова им лепнали прозвището „южни варвари”. Те не се хранели с пръчици като цивилизованите хора, а ядели с ръце; не били в състояние да контролират емоциите си и не разбирали смисъла на писмените знаци (йероглифите). Според Ч. Р. Боксер, по този начин японците обяснявали причините за отношението си към европейците като към варвари. От своя страна европейските моряци се държали пренебрежително към народи, които нямат азбука, а използват някакви чертички и точки, за да предават съобщенията си: „Азбука у них никакого нет. Токмо некие вымышленные точки пишут, и тому научены”, недоумява анонимен руски автор от ХVІІ в. в съчинението си „Космография”, където за първи път в руски източник се описва чудатият Япон-остров.