Всяка епоха има нужда от луди глави, които жаждат приключения, мечтаят да открият нещо ново под слънцето и, за добро или за зло, отварят за хората вратите към непознати светове, тласкат в неочаквана посока развитието на цели народи. Но това се вижда впоследствие. Първоначално нещата изглеждат повече от прозаично.
През ХІІІ в. докарани до просешка тояга рибари, селяни, ронини и обикновени бандити намират добър източник за препитание – плячкосването на китайски и корейски кораби; нахлуването в крайбрежни села и градчета, където имало не само храна, но и ценни предмети, които можело да бъдат продадени на японските тържища. Колкото по-гладни били годините в островната държава, толкова повече се увеличавала армията на пиратите в Японско, Жълто и китайските морета. В периода Сенгоку често се оказвало, че селският труд е хвърлен залудо – не само природните сили унищожавали реколтата, но и безкрайните битки на самураите в опита си да наложат надмощието на един или друг клан допринасяли за безпросветната сиромашия. И хората търсели други начини за преживяване.
Остров Цушима се превърнал в убежище за вако, както се наричали японските пирати през ХІІІ-ХVІ в. Островът е разположен точно по средата между о. Кюшю и Корея. Освен това той е добра изходна база за нападение и на китайското крайбрежие. След 1419 г., обаче, пиратите избягвали п-в Ляодун, където китайски наместник пленил около 1500 търсачи на щастие.
Според корейски хроники пиратският флот наброявал около 400 съда. Нападенията им зачестили и станали основна грижа за дворовете в Пекин и Сеул, както и да се казвали по онова време столичните градове. Тогава императорите от минската династия забранили търговията по море и с това дали хляб на многочислените контрабандисти.
Впрочем, конфуцианството по принцип не гледало с добро око на търговията. Затова, въпреки успеха на седемте експедиции на Чжън Хъ, в обществото се надигнал ропот заради неоправдано високата цена, която трябвало да се плати за доставката на луксозни подаръци за господаря на Поднебесната. Рогът от носорог, за който се твърдяло, че има качества на афродизиак, и причудливите животни, сред които и жираф, разбира се внесли оживление в свитата, но възмутили висшите чиновници. Конфуцианството не одобрявало разкоша. Чиновниците се възпротивили на огромните разходи за „разходки” до Африка. Пък и тези пирати... Китай отново се потопил в изолация.
За разлика от европейските владетели, императорът в Пекин не ламтял за нови земи. Той дори не се опитал да измести бенгалските, арабски и персийски търговци от изгодния бизнес. Поради това след известна съпротива било разрешено на португалците да окупират пристанището Макао (дн. Аомън). Скоро започнал толкова изгоден стокообмен, че конфуцианските скрупули постепенно отпаднали и минската династия склонила да отмени забраната върху морската търговия.
Междувременно към армията на пиратите започнали масово да се присъединяват китайци и тя вече наброявала 20 хил. души, разположени на островчета по китайското крайбрежие. Императорът изпратил двама от най-добрите си военачалници, за да противостоят на все по-агресивните действия на пиратите. Активизирали се армиите на Корея и Япония. В борбата се включили и португалците, защото търпели значителни загуби от разбойническите нападения.
На всичкото отгоре европейците продавали стоките си на по-ниски цени от тези, които предлагали вако. Законната търговия се оказала по-доходна и по-безопасна от плячкосването. Пиратството започнало да запада. Последващите политически и военни събития в района го свели до минимум.
Но докато китайската забрана за търговия все още била в сила, португалците се възползвали от появилата се ниша – те монополизирали търговията между Китай и Япония. Средно по четири каравели годишно акостирали в японските пристанища и разтоварвали коприна и порцелан – търсена стока, но дефицитна заради ембаргото. Не след дълго се появила силна конкуренция: все повече джонки на китайски контрабандисти и японски кораби пренасяли товари от едната империя до другата и обратно. Към края на ХVІ в. китайският и японският бряг станали примамливи и за испански, холандски и английски търговци.
Не бих казала, че тази хипотеза е по вкуса ми, но има такива твърдения, че разрастването на морските пристанищни градове, разцветът на търговските центрове се дължи тъкмо на вако. Директно се споменават Сакаи и Осака. Няма да цитирам източника, откъдето узнах това предположение. Предпочитам да го поставя под съмнение.
Говори се също така, че първият европеец, стъпил на японска земя е Фернау Мендеш Пинту. През 1977 г. вице-адмиралът от източногерманските ВМС Хайнц Нойкирхен публикува поредния си труд „Пиратите” (на български език излиза през 1981 г. благодарение на издателство „Георги Бакалов“ — Варна). Ето какво казва Нойкирхен за Мендеш Пинту:

«В началото на XVI век по китайското крайбрежие се появили португалски кораби, чиито екипажи тероризирали мирното население несравнимо по-жестоко от японските морски разбойници. Първите португалски капитани, които вербували екипажите си сред дезертирали от европейски кораби войници, скоро се прочули надлъж и нашир. Те поели от японците традицията да плячкосват по море и суша всичко, що срещнат, изпълнявали я твърде добросъвестно, но я разширили и с гигантски разклонена търговия с роби. Известен португалски пиратски капитан от онова време бил Антониу Фариа, ала най-прочутият морски разбойник през тоя период станал неговият ученик Фернау Мендеш Пинту, който в своите мемоари много живо и пластично описал морския грабеж по онези краища. Пинту бил принуден да напусне отечеството си заради едно престъпление, което извършил в Португалия, и се намирал на португалски кораб на път за Китай, когато го абордирал Фариа. Пинту се присъединил с ентусиазъм към него».

„Автобиографичния роман "Странстване" на Фернау Мендеш Пинту (1509/14-1583), преплитащ разказа за фантастичния екзотизъм на новооткрития Изток с описанието на авантюристичния дух на португалския мореплавател,” е признат за класическо произведение на португалската литература.
Нойкирхен добавя: „Освен португалски, щастието си в Китайско море потърсили и други, особено холандски пирати. Вятърът довял там и флибустиери, а разни околосветски пътешественици използвали благоприятната възможност да попълнят тук своята плячка”.
Нанбан, без съмнение.